Ивелина Дюлгерова - Ивайло: Селският цар

От Авторката

Създаването на този роман изискваше много изследвания и отдаденост. Опитах се да остана вярна на историческите факти, но и да създам една завладяваща и емоционална история. Ивайло е личност, която заема важно място в българската история и се надявам, че успях да го представя с уважение и разбиране. Благодаря на всички, които ме подкрепиха и вдъхновиха по време на писането. И най-вече, благодаря на вас, читателите, за интереса към историята.

България, 1277-1280 г. – период на политическа нестабилност, феодален гнет, татарски нашествия и глад.

Пролог

Зимата на 1277 година беше тежка, както и времето, което я роди. Сняг, свиреп и безмилостен, покри земята, както и споменът за отдавнашната слава на България. Покри и надеждите, които се топяха като лед под горещо слънце. Гладната година изсмукваше животите, оставяйки след себе си само призраци на някогашни хора. Потънали в нищета и отчаяние, хората се обръщаха към небето, но оттам отговор не идваше.

В тази тъмна епоха, когато цар Константин Тих, болен и безсилен, седеше в трона си, а татарските орди опустошаваха земята, се роди легенда. Не от благородническа кръв, не от злато и скъпоценности, а от простия народ. От обикновените селяни, чиито надежди бяха смазани под тежестта на феодалите и нашествениците.

Във време, когато надеждата изглеждаше мъртва, се появи мъж, за когото щеше да се говори с възторг и страх. Мъж, който щеше да се превърне в символ на съпротивата. Мъж, който щеше да предизвика владетелите и да преобърне света им с главата надолу.

Неговото име беше Ивайло.

Той се появи от тъмнината, като мълния в бурята. Никой не знаеше откъде идва, но всички скоро научиха кой е. Обикновен селянин, с очи, които горяха от гняв и решимост. Мъж, който видя страданието на народа си и отказа да мълчи. Мъж, който пое върху себе си бремето на бунта, водещ своите братя и сестри към свободата.

Тази история не е за царе и крале, за златни корони и пищни празници. Това е история за обикновените хора, за тяхната борба за оцеляване, за тяхната смелост и за тяхната мечта за справедливост. Това е историята на Ивайло, селския цар, който се въздигна от праха и промени хода на историята.

Чуйте я. Защото тя е записана в кръвта и сълзите на България. Защото тя е урок, който трябва да помним. Защото тя е свидетелство за силата на човешкия дух.

Така започва всичко.

Глава 1: Мръсният сняг

Снегът валеше от седмица без прекъсване. Голям, лепкав, мръсен сняг, който сякаш носеше в себе си цялата тежест на света. Затрупа селата, скри пътищата, задуши надеждите. Ивайло стоеше на прага на своята бедна колиба и наблюдаваше как снегът поглъща всичко.

Къщата беше малка, от кал и дърво, с покрив, който всеки момент можеше да рухне под тежестта на натрупания сняг. От комина се издигаше тънък дим – признак на живот, който едва крепеше в студа. Вятърът подсвиркваше под вратата, пронизвайки костите.

Вътре, в затъмнената стая, съпругата му Рада се опитваше да запали огъня. Дървата бяха мокри, димът дразнеше очите. Децата им – малкият Петър и още по-малката Мария – се свиваха в ъгъла, обвити в парцали. Лицата им бяха бледи, очите им – големи и тревожни.

Ивайло въздъхна. Знаеше какво ги очаква. Зимата беше трудна, но тази година беше кошмарна. Реколтата беше оскъдна, татарите бяха опустошили земите, а феодалите с всеки изминал ден ставаха все по-жестоки. Данъците се увеличаваха, а зърното и добитъкът – все по-малко.

"Нямаме нищо, Ивайло," прошепна Рада, гласът ѝ трепереше. "Нямаме храна, нямаме дърва."

Ивайло стисна зъби. Не можеше да си позволи да се сломи. Трябваше да бъде силен за тях. Трябваше да намери начин да ги защити.

"Ще намерим начин," каза той, гласът му беше твърд, макар сърцето му да се свиваше от страх. "Ще преживеем."

Излезе от колибата, облечен в овехтяла кожух. Снегът се лепеше по брадата му, замръзваше в косите му. Огледа селото. Някои къщи бяха изоставени, вратите им отворени. В дворовете се виждаха замръзнали трупове на животни. Смъртта беше навсякъде.